01. 02. 2017 г.

Едва ли някой храни илюзията, че дните до изборите на 26 март ще бъдат спокойни, независимо от появата на поредното служебно правителство, този път на президента Румен Радев.  Очерталото се остро противоборство между петимните  за властта формации, неистовият апетит на ГЕРБ и БСП да управляват отново, силно фрагментираната и затъваща  в блатото на разправиите си  десница –това е политическият фон, върху който предстои да се развихря общественото недоволство, което дори зимните студове не успяват да охладят. Фермери, служители от здравеопазването и образованието, природозащитници, дори хигиенистки от софийското летище, излязоха по улиците. С омекването на времето се готвят да ги последват работещи в  съдебната система, граждани, възмутени от хаотичното строителство върху зелените площи в градовете, националисти, които с нетърпение очакват да скокнат  отново срещу мигрантите, привърженици на референдума за промени в изборния кодекс, обявили вече намеренията си за още едни предсрочни избори наесен. Нищо чудно след тежката  и студена зима  да излязат на протест и пенсионерите, тези измъчени сенки  на най-бедната и корумпирана европейска държава.

Цената на  „пълната изборна победа“

Така, отправили взор към предсрочния вот с поредната надежда, че нещо може да се промени, мнозина българи дори не са  и помисляли, че демокрацията всъщност не е съставена само от избори. Просто, ако от една демокрация, макар и българска, останат само изборите, тя едва ли ще е пълноценна демокрация. Естествено, че изборите са фундамента, върху който се изгражда демократичната сграда. Ако обаче съществуват само основи, а върху тях няма какво да се изгради, за каква сграда въобще става дума ?

Историята учи, че винаги когато властници и политици „осъзнаят“, че вота на хората може да се манипулира с лъжи, популизъм, насаждане  на омраза и насаждане на страх, те тутакси и охотно „прегръщат“ идеята за избори. И в резултат неизбежно се появяват диктатурите. Като, например,  тази на „висшата раса“ или  на „пролетариата“. Нека си припомним, че през 30-те години на миналия век Хитлер идва на власт чрез съвсем законно спечелени избори, а  само допреди 27 години Тодорживковците  в България и Източна Европа също официално поддържаха властта си с подкрепата на  немислимите 97-98 на сто от гласовете на  избирателите!  И най-отблъскващият парадокс е, че за целта въобще не им се е налагало да фалшифицират резултатите от гласуването грубянски, въпреки че много отлично са помнели постулата на другаря Сталин: „Не е важно как са гласували избирателите, а кой брои гласовете“. Всички тези тоталитарни „приятели“ на изборната демокрация е трябвало да затегнат цензурата, да засилят пропагандата, да избият, прогонят или просто да запушат устата на опозицията,  и в крайна сметка да  раздухат атмосфера на страх, в която гражданите не смеят да кажат дори „гък“. Следват ликвидиране на другите партии  и активно  пропагандно-медийно  натъпкване в  главите на хората съответната идеология или догма. Днес те могат да използват  и уникалния  изборен опит на иначе демократична, но сиромашка България –  да си „напазаруват“ нужните гласове с налични пари, с корпоративен натиск или често само с бутилка бира и няколко кебапчета.  А това са само  незначителна част от безкрайно многото практики, с които съвсем ефективно може да се гарантира  една „пълна изборна победа“. И те, уви, са познати на цивилизованите народи поне от сто години насам!

Недосегаемите избрани  сатрапи

И още нещо. Доста политици си въобразяват, че евентуална победа на изборите означава придобиване на „празен чек“, с който могат да правят каквото си искат и то само защото са били „избрани от народа“. Дори повече! През последните години руската пропаганда усърдно внушава, че който си позволи да критикува избрани вече политици, той всъщност не приема резултатите от изборите. Макар и обяснимо за Русия, това просто не е така. Няма недосегаем политик! Дори избраният демократично властник далеч не е божество, което се разхожда сред хората, а същите тези избиратели имат пълното право не само да го критикуват и ругаят /ако това се налага!/, но и да искат свалянето му от власт. Поне в условията на либералната демокрация това е така.

Аргументи? Моля!  Имал ли е Хитлер правото да депортира евреите, да изгражда концентрационни лагери и да окупира Европа само защото е бил избран с .гласовете на германците? Не е имал такова право!  Имали  ли са право комунистическите велможи в продължение на половин век да репресират жестоко политическите си опоненти, а тайните им  служби да съсипват живота на стотици хиляди граждани с изпращането им в комунистически трудови лагери и физическото им унищожение там ? Естествено, че не са имали такова право! И ако през годините на техния, уж „демократичен“ режим е съществувало достатъчно активно малцинство, което да инициира законното сваляне на тези „демократично избрани“ убийци и сатрапи, днес светът със сигурност щеше да е друг, а живота на милиони невинни хора в Европа и в България щеше да бъде спасен.

Уроците на почтената демокрация

Затова, да! Изборите са фундамент на демокрацията и без тях тя наистина не може да съществува. Вярно обаче е и другото. Само с избори демокрацията не е никаква демокрация! И тъкмо затова са всичките тези митинги, демонстрации и протести срещу иначе демократично избраните политици. Тези прояви на недоволство сочат не само колко граждани вече не харесват даден политик, но и посочват колко от недоволните проявяват готовност активно да се обявят срещу него с убеждението, че той вече е престанал да защитава техните интереси и действа срещу тях. Гражданските протести са колкото съпротива срещу неприемливите постъпки на даден политик, толкова и предупреждение към неговите колеги, че на следващия вот те също няма отново да се върнат във властта. Тъкмо такива бяха посланията от едногодишните граждански протести в България през 2013 година, такива най-вероятно ще бъдат и тазгодишните недоволства, ако политическата класа в страната все още не е научила своите уроци.

Затова сега, в навечерието на настъпващия турбулентен политически сезон, все пак е  важно уроците на истинската либерална демокрация да се припомнят отново и отново! Защото обществото винаги е склонно удобно да ги забравя и още по- удобно да осмисля поуките в тях.

24.01.2017

Един от отговорите на телевизионна анкета дали изборът на американския президент  Тръмп е добра или лоша новина за България, гласи: „ Добра новина, защото Америка ще стане по-силна, а ние сме неин съюзник“. Този отговор вероятно ще бъде подкрепен от искрените приятели на САЩ в България. Парадоксалното обаче е, че днес зад него ще се наредят и онези, които до неотдавна страстно заклеймяваха „гнездото на световния империализъм и капитализъм“ и „страната на най-големите войнолюбци в света“, виновна за всички глобални кризи и трагедии в днешно време. До неотдавна, защото новият американски президент Доналд Тръмп изведнаж успя да се превърне в тяхна нова „пътеводна звезда“ към всичко онова, което те бяха загубили преди 27 години. Просто интерпретацията на  неговата реч при встъпването в длъжност се оказа истинска „музика“ за ушите на всички, които бяха позабравили мантрите за „власт в ръцете на народа“, за „ликвидиране на общественото неравенство“ или мечтата „гласът на хората да бъде чут“. Неслучайно през последните дни в българското медийно пространство се чуха твърдения, че бившият президент Плевнелиев „ни въвлича във война с новия американски президент Тръмп“ /Гарелов по БНР – б.а./, че „Тръмп ще проведе пълно разведряване с Русия, както направи това Никсън със СССР и Китай“ /Борислав Цеков от Института за модерна политика – б.а./, че в България се води „истерична войнолюбива политика срещу американския президент“ и дори, че се правели  опити за „сатанизиране на Доналд Тръмп“.

Нов „Комунистически манифест“

Всъщност подобни нагласи са познати до болка. Да вземем, например, думите на Тръмп след като положи клетва, че „ днес ние не само предаваме властта от една администрация на друга, или от една партия на друга – ние прехвърляме властта от Вашингтон за да я върнем обратно на вас, народа“.  Подобно изявление действително може да накара сърцето на всеки стар комунист отново да забие радостно.  А думите на  Тръмп, че  “Прекалено дълго малка група в столицата на нашата страна обираше ползите от управлението, докато народът трябваше да плаща цената“ и  „Политиците просперираха, но работните места напускаха страната и фабриките затваряха врати“ за някогашните червени партийци вероятно са прозвучали като нов вариант на  Комунистическия манифест  на Маркс и Енгелс от 19 век!

Американският Робин Худ?

Известно е, че твърдения в подобен стил са били характерни за червените революционери. И те са им подхождат, най-вече защото са успявали да „замесят“  в едно старите капиталистически недъзи с обещания за светлото бъдеще. Факт е, че навремето много от тези идеолози искрено са вярвали на думите си. Новият американски президент Тръмп обаче далеч не е някогашен комунистически деец, закърмен с идеите на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Той е  известен американски милиардер, който досега отлично се е възползвал от порядките и законите в своята страна, поради което днес едва ли има намерение да ги променя революционно. Доналд Тръмп не е  и съвременен Робин Худ, който да взема от богатите за да го дава на бедните, нито е филантроп, който е готов да раздели последния си залък с бедните. Обратно, новият американски президент винаги се е стремял да плаща най-ниските данъци  и въобще да си ги спестява колкото може в рамките на закона. Затова инаугурационната реч на Тръмп, звучаща почти като „Интернационала“  в ушите на непоправимите комунисти, все пак предизвика недоумение у хората в България, които продължават да изпитват недоверие към лидери, обещаващи че ще върнат отново властта в ръцете на народа.  И то не за друго, а защото повечето от тях все още помнят времената, когато цялата власт уж  „принадлежеше на народа“, а всъщност се командваше от партийната номенклатура и репресивните комунистически служби.

Уроци на историята

Вероятно българските националисти са били също въодушевени от думите на американския президент, че „ От този ден нататък ще има само  – Америка първа, Америка първа!“.  Нека обаче тези хора се запитат какво би станало ако Тръмп действително започне да се грижи единствено за интересите на своята страна и нейните сфери на влияние, както и ако  се съсредоточи само върху задоволяването на вътрешните нужди на американците? Да, така президентът-милиардер  със сигурност ще спечели доверието на избирателите си  и за втори мандат /той вече изрази подобно намерение/, но там ще го дебне опасен исторически прецедент. Известно е, че в началото на Втората световна война американските изолационисти всячески пречеха на президента Рузвелт да вкара най-голямата икономика в света в битката срещу Хитлеристката коалиция. След нападението срещу Пърл Харбър ситуацията внезапно се промени и САЩ на бърза ръка се видяха принудени да поемат своите отговорности на световен лидер. Урокът е особено важен, защото днес също сме свидетели как  някои големи държави отново проявяват склонност за връщане към империалистическата политика на 19 век. И в случая не става въпрос само за  Русия, но за Китай и Турция също

Кодовете на Доналд Тръмп

И още нещо. Натрапчивото акцентиране  на Тръмп  върху „САЩ“, „Америка“ и „американците“ съдържа потенциалната опасност неговият национализъм да прерасне в шовинизъм, който неведнъж е водил до опасни военни конфликти. Нека не само българските, но и всички крайни националисти в Европа и по света да си припомнят  в какво беше вперен идейния взор  на всички  фашисти и нацисти през миналия век и кои бяха думите и фразите, които не слизаха от техните кресливи речи.

Всъщност казаното от новият американски президент Тръмп е само повод за размисли. И нееднозначни  интерпретации, естествено. Сигурното обаче е, че комунизъм в САЩ никога не е имало, не може  и да има. Каквото и да си мечтаят левите привърженици на новия американски президент  и както  и да тълкуват неговите думи и действия.

18.01.2017

България навлезе в турбулентен политически период. Смяната на екипите на „Дондуков“ 2, разпускането на 43-то Народно събрание и назначаването на служебен кабинет на президента Румен Радев, който трябва да подготви и  организира предизборната кампанията за предсрочния парламентарен вот, конституирането на новия парламент и избирането на редовно правителство – всичко това предстои да се случи през следващите 90 дни. При това в обстановка на остро противопоставяне, раздробеност на основните формации и нескрити амбиции за категоричен политически реванш. И понеже влизането в управлението е основна цел на всяка политическа сили, възниква въпроса за арсенала, които те ще използват за постигането на тази цел.

Компромати, клевети и удари под кръста

Димитър Ганев, политолог от Изследователския център „Тренд“  припомня, че през последния четвърт век  в България не е имало предизборна кампания без компроматна война, така че и днес не може да се очаква нещо по-различно. Въпреки това сега има нов момент  – кампанията ще премине при служебното правителство на новия президент Румен Радев. „Първите сигнали от екипа на Радев и това, което чуваме от самия него е, че този служебен кабинет  няма да бъде “конфронтационен“, сиреч да се рови в миналото и да се опитва да компрометира управлението на Борисов. По-скоро министрите ще се стремят към по-умерено поведение“, прогнозира политологът пред Дойче Веле. Според Ганев дори умереният проф. Огнян Герджиков да не е поредния служебен премиер, самият факт, че този пост му е бил предложен, демонстрира неохотата за сблъсъци в управлението. „Основната цел на Радев ще бъде поддържането на умерена линия в действията на неговия служебен кабинет, линия, с  която може да се овладее политическото напрежение. Нека си припомним кампанията преди изборите през май през 2013-та , която беше тежко компроматна. Тогава вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов беше обвиняван за подслушванията, за полицейщината в страната. А и самите избори преминаха под знака на огромния компромат, какъвто беше „Костинбродската афера“, казва   Димитър Ганев.

Внимание – „коалиция“!

„ГЕРБ едва ли ще поведе компроматна война срещу БСП, те никога не са водили „черни“ кампании, а и посланията им обикновено са по-позитивни. БСП също няма да тръгне на такава война, просто защото само след два месеца и половина конфигурацията в бъдещото НС ще бъде много сложна и е  почти  сигурно, че в него нито една партия няма да има мнозинство. Затова коалиционният характер на бъдещото правителство, ако такова все пак бъде съставено, ще бъде изключително трудно постижим. Нито една партия няма интерес да тръгне на остра компроматна битка защото няма да иска да  „гори мостовете“ към евентуална коалиция след предсрочния вот. Дори да е малко вероятна, споменаваната „голяма коалиция“ между ГЕРБ и БСП не следва да се изключва напълно. Макар че тя  е краен вариант, възможен само ако държавата се срине в много тежка политическа криза“, смята Димитър Ганев.

Колко черен е „черният ПР“?

Експертът по политически маркетинг и ПР Арман Бабикян от своя страна посочва , че в България войната на компроматите не е спирала никога. „Клевети и удари под кръста са използвани, използват се и най-вероятно ще продължат да се използват в бъдеще –  те просто са обичайно оръжие от арсенала на политическите  битки“, е убеден Бабикян. Той обръща внимание и на  нещо друго:  „Верни или не, т.нар. „компромати“ днес много трудно се превръщат в клеймо върху дадена личност или политик. По-скоро те  са  детайл от огромното ветрило от думи, чието крайно послание е:  „Ами те всички са такива !“. Това, обаче, компрометира политиката и обществената дейност като цяло“, коментира Бабикян пред Дойче Веле.

Експертът е убеден, че „черният ПР“ не пречи на българските партии да се коалират. Времето до изборите е състояние, в което всяка партия се стреми да постигне максимума. А когато резултатите станат окончателно ясни, партиите сядат на масата за преговори.  Бабикян дава за пример 2003 година, когато НДСВ яростно, безкомпромисно и неудържимо декларираше, че  е единствената проевропейска дясноцентристка опозиция на БСП. „Тогава телевизиите излъчваха и един видеоклип, в който се казваше нещо друго, а именно, че тези две формации са бъдещи коалиционни партньори. Всички вкупом определяха въпросния клип като „черен ПР“. Две седмици след изборите, обаче, двете формации вече наистина бяха в коалиция. И се оказа, че прогнозата в клипа въобще не е била „черен ПР“. Просто нещата преди и след избори са различни“, отчита Бабикян.

Дългата ръка на Русия

Възможно ли е, обаче, изборния процес в България през следващите месеци да бъде повлиян от чужбина?

Димитър Ганев  е скептичен към вероятността Русия да направи подобен опит. Причината  –  според него в страната липсва ясен проруски настроен политически субект, който има възможности да вземе властта. „Традиционно се смята, че БСП е по-близка до Москва, но ако съдим по  изявленията на партийната лидерка Нинова, тя далеч не предполага сериозно сближаване с Русия. От друга страна  ГЕРБ непрекъснато задава много добър партньорски тон спрямо Москва като твърди, че отношенията между Борисов и Путин трябва да са прагматични. Затова  да се говори за политически проект на Русия, който е едва ли не на прага на властта в България, изглежда доста трудно“, казва Димитър Ганев.

Пропагандни кампании и кибератаки

Арман Бабикян от своя страна напомня, че опитите за въздействие върху българските избори отвън датират от години. Той обаче е убеден, че не само България, но и повечето членки на ЕС вече са се „събудили“ за  водената срещу тях „хибридна война“ с опити за намеса във вътрешната политика. „Френската общественост беше изненадана и възмутена  след като бяха разкрити финансови канали между Москва и хората около лидерката на Националния фронт и кандидатка за президент Марин Льо Пен. Подобни свидетелства за намеса бяха открити в Холандия и други европейски държави. В България сме свидетели на подобни  опити повече от 10 години. Да вземем, например, казаното в доклада на Германското разузнаване отпреди няколко дни.  Според сп. “Шпигел“ в документа се посочва, че „Русия от години оказва влияние над страни от Европейския съюз, за да развали близките отношения между разузнавателните служби на САЩ и ЕС“, а агенция ДПА допълва информацията с това, че „правителството е поръчало на специалната група за „психологически операции“ да следи активността на Русия след поредицата пропагандни кампании и подозрения за кибератаки“

„Слабата“ Европа срещу тероризма
И върху още нещо важно акцентира Арман Бабикян:  “Да  си спомним колко думи се изприказваха от партиите на Волен Сидеров, на Красимир Каракачанов и на техни съмишленици, които от години не спират да говорят за  „слабата“, „либералната“, „свръхбогатата“ Европа и за нейната неспособност да се справи с тероризма на своя територия . Въпросните български политици брояха усърдно колко терористи са се върнали по родните си европейски държави – някъде 500, другаде 1000 човека и т.н.  В същото време обаче, никой от тях не обърна внимание на десетките  хиляди джихадисти от Русия, Казахстан, Узбекистан, Татарстан, Дагестан, Чечения, заминали да воюват на страната на Ислямска държава. А всички те произхождат  от бивши  комунистически съветски републики, управлявани днес от силна, често диктаторска ръка! Затова е очевидно, че проблема не е нито в „либерализма“, нито в „слабата“ Европа, а на съвсем друго място. Обидното е и друго, че  всички тези факти отсъстват от българското информационно пространство, както и от аргументите на местните политици, които слушаме от сутрин до вечер! Те не се споменават дори в местните   журналистически анализи! И какъв е резултата? Хората в България накрая да се хванат за главите и да си кажат:  „Боже, какви страшни неща се случват с този ЕС !“ Така се оказва, че в крайна сметка външната намеса добре си е свършила работата!“, се възмущава експертът по политически маркетинг Арман Бабикян.

11.01.2017

Наскоро членът на ИБ на БСП Валери Жаблянов обвини по радиото Комисията по досиетата, че публикувала “някакви хартийки“ с имена на разузнавачи и поради това България нямала агентура за борба с тероризма. Само дни преди него, военният разузнавач о. р. генерал Стефан Стефанов каза в интервю за печата, че „немалка част от офицерите под прикритие, подготвени за решаването на задачи по борбата с тероризма, бяха принудени да се уволнят в резултат на „прецизната“ и „високоотговорна дейност“ на т.нар. Комисия по досиетата“. Бившият разузнавач с горчивина констатира, че в миналото българските специални служби,  в лицето на военното и цивилно разузнаване, са  имали „значителни успехи“ в рисковите региони в чужбина, докато днес „глупостите, които бяха сътворени не без участието на един креслив депутат /Методи Андреев, вероятно – б. а./, сега подлагат на изпитание националната ни сигурност“.  По-скоро емоционални, подобни твърдения са продиктувани и от сложната обстановка, свързана с акциите на  международния тероризъм. Дали обаче, битката срещу насилието все още зависи от някогашната агентура на ДС /по-конкретно от агентите от нейните Седми и Осми отдел/ ?  Както наистина ли за редуцираната  дейност на българския шпионаж в чужбина вина носи Комисията по досиетата, която, отново по думите на някогашния разузнавач ген. Стефанов,  използвала архивите от службите като “фактология за издаването на поредните луксозни издания“?

Провал на политическия елит?

Дългогодишният офицер от българското контраразузнаване и бивш Директор на НСС от 1995 до 1997 г,  о. р. полковник Юлий Георгиев признава, че специалните служби  и днес са силно зависими от функциониращи информационни мрежи, както и че за тях информацията е инструмент за въздействие и влияние. Според Георгиев осветяването имената на секретните сътрудници в разузнаването и контраразузнаването е било голям провал на българския политически елит. „Независимо, че се търсеше справедливост, че беше важно да се надникне в историята на специалните служби преди 1989-та година, всичко трябваше да се извърши много по-внимателно, като се държи ясна сметка за държавния интерес. А той е, че тези служби трябваше да продължат да работят, че те не могат да бъдат изградени от нищото отново“, признава  бившият контраразузнавач.  И отчита щетите от тези действия – разбити и редуцирани разузнавателни мрежи в чужбина, риск за живота на много от чуждестранните агенти и техните семейства там, реални репресии срещу тях. „ От наша гледна точка тези информатори са работили за „правото дело“, но от гледна точка на техните държави те са били предатели. И ние поставихме в риск тези „предатели“, констатира Юлий Георгиев. Според него хората, помагали и съдействали веднъж на нашите разузнавателни органи, продължават да го правят и сега,  дори  след като агентите вече „са излезли в оставка“.  Как ? Те се сами обръщат към подходящи други лица, подготвят подходящите хора за работа с нашите служби. „Тази приемственост трябва да продължава, защото когато тя се прекъсне, инициативата се губи, трябва да се започва отначало. Сега действащите служби не могат да гарантират сигурността на своите информатори и да ги запазят от осветяване. С публикуването и  шумното разнасяне по света на списъците с нашите агенти, този аргумент вече въобще не действа. Така, проблемът с доверието се пренесе върху мотивацията на хората и оттам върху ефективността в борбата с международния тероризъм“, е убеден Юлий Георгиев.

Голямото агентурно „мишкуване“

Журналистката Екатерина Бончева, дългогодишна членка на Комисията по досиетата, застъпва различно мнение. Според нея тезата за съсипаните разузнавателни мрежи в чужбина чрез разкриване на техните агенти не е нова и тя се лансира още от началото на активната дейност на Комисията по разбиването на зловещата система на бившата ДС. „Две са целите на подобни твърдения. Едната е да се поддържа героичния образ на тоталитарните тайни служби, а другата, която е още по-опасна, е да бъдат дискредитирани съвременните специални служби. И тъкмо това застрашава националната сигурност, а не документите, които Комисията огласява“, твърди Екатерина Бончева . „ От десет години вече чета тези документи и до този момент случаите на хора от системата, които действително са работили за националната сигурност, са колкото пръстите на едната ми ръка, ако не и по-малко.  Някои от тези документи идват с т.нар.“ мотивирани предложения“, които Комисията следва да реши дали да огласи или не, сиреч  да бъдат показани публично или да отидат в определен архив. Винаги съм смятала, че те трябва да бъдат публикувани. Останалото е въпрос на непознаване на закона и документите, както и на желанието старата система за сетен път да продължи да действа, макар и на външен терен“,  е категорична изследователката на тоталитарните тайни служби. На въпроса дали  хората от външното разузнаване и контраразузнаване не са били по-специални в системата на ДС дали Екатерина Бончева отговаря със свой въпрос:  „Ако тези хора наистина са били толкова „специални“ и задачата им през 45-те години, през които  ДС е била дъщерна фирма на КГБ, е била действително да работят за националния интерес, защо въпросните  агенти още в началото на прехода не посочиха в биографиите си, че са били кадри на  службите, че са  работили за националната сигурност, че дават съгласие  имената им да бъдат огласени, за разлика от документите, свързани с особено важните им задачи, които не следва да стават публични? „Всички тези хора, които изведнъж се озоваха на високи позиции в държавата, мишкуваха и мишкуват до днес. Комисията, следвайки стриктно закона, просто обявява кой е кой в държавата“, е категорична Бончева. И разказва, как преди време на конференция във Виена попитала колегите си от сродните служби дали при тях документите на т. нар. “военно разузнаване“ от миналото имат по-специален режим? „Въпросът ми предизвика само иронични усмивки“, допълва изследователката.

Вербовки в упадък

Въпреки всичко проблемът с идентифицирането на терористите не само в България, но в Европа и по света, остава сложен. Според Юлий Георгиев службите едва сега започват да се учат как да разпознават лицата с терористични намерения. „Представям  си ситуацията в Германия с огромния брой  мигранти и се опитвам да се поставя на мястото на нашите колеги там. Просто  мога да разбера пред какви невероятни трудности са изправени те!“, казва бившият шеф на българската НСС. И конкретизира: Те трябва да се справят с  наблюдението, с т.нар. „агентурно проникване“, със  селекцията на подходящи информатори, с привличането за  сътрудничество на хора от тази огромна мигрантска маса.  Това е невероятно сложен въпрос, а ние в България имахме „предмостия“, създадени в тези рискови държави. Днес те са нарушени и нашата ефективност се намали“, съжалява Юли Георгиев. Експертът е убеден, че само с технически средства, без човешко участие, успех в битката срещу тероризма е невъзможен. Според него е нужна агентура, която да следи настроенията сред религиозните общности, да посещава техните молитвени домове, да бъде навсякъде с тях, да им „диша във врата“. „Проблемът не е само наш, български. Европейските служби за сигурност също са снижили своята активност по вербуване на секретни сътрудници в тези общности. А за тази цел  са нужни години!  Както виждаме, обаче,  времето не чака. Положението е драматично, защото се губят навици, умения и способности на агентите. Уви, такава е тенденцията и причината не е само в глобалния тероризъм, но и в осветяването на агентурния апарат. Загубата на доверие и отсъствието на възможност да покажеш, че си способен да осигуриш неговата сигурност, разколебава хората от службите“, предупреждава Юлий Георгиев.

Ползите от професията „разузнавач“

Екатерина Бончева от Комисията по досиетата  не приема подобна теза. Тя твърди, че голям брой от т.нар. „разузнавачи“, особено тези, работили във  външното разузнаване, пребивават спокойно в чужбина  и днес. Те са успели да  създадат собствен фирми благодарение на  предишните си контакти и продължават да  живеят един прекрасен живот. От друга страна пенсионираните им вече колеги получават в България изключително  високи пенсии. „Това обаче е подигравка с хората, станали жертви на репресиите от страна на тяхното някогашно ведомство, наречено ДС“, е категорична Екатерина Бончева от Комисията по досиетата.

04.01.2017

Възможна ли е промяна в геополитическата ориентация на България при бъдещо ляво управление? Какви са задачите на дезинформацията и фалшивите новини за постигането на подобна цел? Пред какво се изправя българската дипломация през 2017-та? Министърът на външните работи в оставка Даниел Митов дава отговор на тези въпроси.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ: С настъпването на новата „турбулентна“, както я определиха някои наблюдатели, политическа 2017 г за България  и предстоящите предсрочни парламентарни избори, възникнаха опасения за опасността от промяна на геополитическата ориентация на страната. Доколко основателни са подобни съмнения ?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Подобни притеснения обикновено се появяват когато става въпрос за управление на левицата. Преди да управлява и да има такива възможности, обаче, левицата трябва да спечели предстоящите предсрочни избори. Към момента не виждам как може да се осъществи подобен сюжет и затова нека не допускаме  и другата грешка –  да приписваме победата на новия президент на БСП. За г-н Радев гласуваха  и хора, които не биха упражнили вота си за БСП на парламентарни избори. И друго. Години наред българската левица понася поражение след поражение. Това, според мен, е закономерен резултат за партия, която не е успяла да се реформира и е изчерпана идейно. През целия преход БСП се държа като „спукана гума“, която забавяше движението на колелата  на цялата държава. Затова не вярвам в капацитета на БСП да ревизира цялостната геополитическа ориентация на страната, тъй като й липсва както електорален, така и морален ресурс за това. Още повече, че в българско общество съществува широк консенсус по въпроса за ползите на страната от членството й в ЕС. Българите са рационални хора и те виждат в ЕС икономически и политически такива възможности,  каквито нито една друга алтернатива не може да им предостави. А политиците, независимо от коя партия са, трябва да се съобразяват с хората.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ:  Въпреки уверенията на новия президент Радев, както и на лидерката на БСП Нинова, че нямат намерение да „вадят България от ЕС и съюзите, в които членуват“ съмненията остават – и двамата се обявяват за отпадане на санкциите срещу Русия по повод анексирането на Крим  и войната в Източна Украйна. Дори повече, руската пропаганда подхранва подобни съмнения чрез изяви на високопоставени фигури във и около Кремъл /ген. Решетников, преди него депутатът Пьотр Толстой, който оглавява важна комисия в руската Дума/. Не са за подценяване и действията на т.нар. “приятели на Русия“ в България, които също генерират сигнали в тази посока, като например, посещението на партийна делегация на БСП при руския посланик Макаров в София в навечерието на  Коледа. В състояние ли е членката на ЕС и НАТО България да противостои достойно на подобни прояви?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Досега в рамките на това правителство България се е държала изключително достойно с много ясна проевропейска и проатлантическа позиция. Това ще продължи и  след изборите, ако естествено десницата ги спечели. Заявките за отпадане  на санкциите и меко казано странното отношение към международното право по отношение на Крим обаче създават притеснения, че макар България да не бъде „вадена“ формално от съюзите, в които членува, тя може да се превърне в изолирана страна, на която ще се гледа твърде странно отвън, както често се е случвало при на управлението на БСП. Съвсем не е сложно човек да се върне назад във времето и да си спомни какво се е случвало при управленията на левицата. Резултатите от него тогава  обикновено са замразени еврофондове, обвинения за нереформираност на куп системи, стопански регрес. Очевидно е, че определени групи в България очакват създаването на благоприятна среда, в която да бъде предизвикан геополитическия избор на страната. Колкото до пропагандата, или постоянното засипване с фалшиви новини и дезинформация, крайната цел на подобна тактика е ясна – да бъдат делегитимирани демократичните институции и демократите като такива, както и да се внуши на гражданите от ЕС и НАТО, че либерали и демократи не са толкова „непорочни“, колкото се опитват да се изкарат, че всички те са слаби, корумпирани, неадекватни, не можещи да се справят с предизвикателствата на съвременния свят. И съответно да бъдат оправдани автократичните тенденции в определени държави.

Това е общата равносметка и ние следва да сме наясно, че трябва да се противопоставяме на подобни атаки, както с ЕС, така и с НАТО. Много държави в ЕС се ориентираха към създаването на  административни и институционални звена за борба със заливащата ни в последно време дезинформация. Това засяга всички, но когато сме единни, няма предизвикателство, което да не можем да преодолеем заедно. ЕС и НАТО трябва да държат на своето единство и да защитават ценностния фундамент, на който стоят. Членството на България в ЕС и НАТО  е исторически избор, с който ние в най-голяма степен можем да гарантираме националния си интерес и сигурност. ЕС и НАТО никога не са били цел, а средство за постигане на по-добър жизнен стандарт на сънародниците ни и за тяхното обезпечаване в регионален контекст. Светът е прекалено сложен и свързан, за да може всичко това да бъде реализирано самостоятелно. Казано накратко, за нас българите ЕС означава икономика, свобода на движение, възможности за бизнес и образование, а НАТО е  гаранция за националната ни сигурност.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ: Освен сложната терористична обстановка в Европа и съседна Турция, както и продължаващия мигрантски проблем, България трябва да решава важната задача по подготовката на председателството си на ЕС през 2018 година. Това предполага солидна  и координирана дипломатическа дейност. Какви са възможните рискове от една политическа несигурност пред това отговорно председателство?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Във всички случаи влизането в спиралата на служебно правителство, избори и  нуждата от време за съставяне на ново правителство не допринасят за бързата и безпроблемна организация на председателството на България на ЕС през 2018-та. Затова е нужно административната рамка и екипите, които вече работят, да бъдат оставени да функционират като професионална администрация. Така ще може независимо от политическия контекст – служебно и след него редовно правителство – тази администрация да продължи да си върши работата. Технико-административната страна на подготовката е водеща и затова се надявам, че политическите процеси в страната няма да повлияят на способността да се справим с подготовката на бъдещото председателство.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ: Германия е важен икономически и стратегически партньор за България, а отношенията между двете страни са традиционно добри. Въпреки това очертаващата се политическа несигурност в България през следващите месеци може да породи известни трудности  –  все пак традиционно добрите контакти между г-жа Меркел и премиерът в оставка Борисов вече ще бъдат по-различни на официално равнище. Какви могат да бъдат последствията от това?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Българо-германските отношения не са функция или  проекция на едно или друго българско правителство. Ясно е, че сегашният кабинет и премиерът Борисов създадохме много близки отношения с германската страна. Надявам се, че каквото и да се случи след назначаването на служебен кабинет и съставянето на редовно правителство след изборите, българо-германските отношения ще продължат да са приоритетни за всеки бъдещ кабинет, при който  и да е премиер и външен министър  и те ще се развиват така, както са се развивали досега. По никакъв начин не можем да приемаме българо-германските отношения като временна функция на едно или друго управление. Естествено, има правителства, които притежават потенциала да създават много по-добри международни отношения отколкото други и аз смея да твърдя, че това правителство имаше потенциал за много по-добри международни контакти, включително с нашите германски приятели и съюзници.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ:  Кои, според вас, ще бъдат най-сериозните предизвикателства пред българската външна политика и дипломация през 2017-та?

ДАНИЕЛ МИТОВ : През 2017-та не можем да си позволим никаква мудност или забавяне на процеса на евроинтеграция. Събитията, които се случват в регионалната ни среда, както и в самата Европа не опровергават, а напълно потвърждават необходимостта от по-нататъшната интеграция на континента. България следва да е силно мотивирана да има ясна, водеща и дейна позиция в този процес. Защото рисковете, с които предстои да се сблъскваме и през 2017-та, са от колективно естество и могат да бъдат преодолени само общо, със съгласуваност и единодействие. Тогава всички предизвикателства, отправени от алтернативни на европейските сили или процеси, ще бъдат парирани. Не трябва да губим фокуса си и към нашите сънародници в чужбина. Тази своеобразна тяхна  „втора България“ трябва да продължи да бъде първа за българската дипломация. Миграционният натиск естествено отново ще бъде във фокуса на дипломатическите усилия, както и усилията по осигуряване сигурността на границата и вътрешния ред. ЕС  има пред себе си не само предизвикателства, но и възможности –  най-вече в способността си да задълбочи интеграцията в сферите на сигурността и отбраната, на общата миграционна политика, да продължи изграждането на  единния пазар. Тези възможности са много и България има огромния шанс да продължи да бъде активна страна в този процес и гласът й да продължава да се чува възможно най-силно.