Георги Папакочев

„Само истината, но не цялата истина“ – Ото фон Бисмарк

Както всички избори в България, предстоящият местен вот също затъва в тресавището на  популизма.  Много преди началото на предизборната кампания, чието шумно кресчендо тези дни  набира сила, се видяха и чуха кандидати, които уж обещават, но започнаха да  лъжат  „щедро на едро“/по Валери Петров/ електората, че ще му осигурят всичко, навсякъде и веднага, щом бъдат избрани.  С ясното съзнание, естествено, че нито могат да изпълнят повечето си обещания, а още по-малко са компетентни за да ги материализират. Просто крилатата мисъл на Бисмарк, че „Най-много се лъже преди война, по време на избори и след лов“ тези дни придобива реално съдържание, а популистката вакханалия в кампанията вече прераства в предизборен ураган от първа категория.

Популистката вакханалия ? Защо „популистка“,  какво всъщност е популизма и що за грабливи птици са политиците, които го практикуват? И кои, собствено, са техните избиратели, също популисти?

Едно от приемливите определения за изборния популизъм е, че става въпрос за идеология, която използва т. нар. вербална кал, за очерняне на политическия и идеен противник. Този противник най-често са представители на обществените, културни и икономически елити. И доколкото популистите свободно замерят с кал натрупаната от представителите на елитите власт, историческият опит сочи, че тяхното цапащо занимание често  се превръща в онова, което самите те, популистите презират, а крайния резултат обикновено е  авторитарна диктатура или банално корумпиране на демократичните институции.

За разлика от политиците, популизма при избирателите обикновено се изразява с отчуждаване от собствените им възгледи, което води до промяна на техни основни убеждения и избирателни навици. Това неизбежно ги потапя в състояниет на „мозъчна мъгла“, преценките им стават неадекватни и в крайна сметка се стига до откровена политическа безотговорност, каквато всъщност е крайната цел на популизма.

В този ред на разсъждения, няма да е зле да припомним няколко хипотетични казуса, които белким светнат „тревога“ в съзнанието на обръгналия от гласувания български избирател и най-вече в мозъка на отчаяните от сиромашия възрастни хора, на многобройните функционално неграмотни в страната, на индивидите с IQ по-малък от праговата стойност 80, на неуспешните, разочарованите, скандалджиите и путинофилите. Сиреч на всички онези, които са готови лековерно да подкрепят на вота политици, които са успели щедро да им натъпчат главите с популистки предизборен зеленчук.

Ето, например, вие сте млад, интелигентен, образован, но партийно обременен популист, който  решава да агитира възрастната си баба и нейната връстничка от съседния вход, като ги заведе на шумна предизборна проява и след това ги почерпи със сладолед, просто така, за да ги спечели за своята кауза. Да, обаче когато двете възрастни жени се озоват сред крещящите симпатизанти или отчаяните протестиращи, участници в проявата, те най-вероятно биха потръпнали от ужас и притеснение, без въобще да се заинтересуват кой за какво скандира, дере се и проповядва. А когато най-сетне седнете с тях в тихата квартална сладкарничка пред купичките с „Истински сметанов сладолед, без изкуствени консерванти, приготвен с любов и страст от майстор сладкар“, двечките възрастни дами със сигурност тутакси ще схванат, че със своите, макар и индексирани пенсийки, трудно биха могли сами да си позволяват подобно лакомство навън. Така, на пръв поглед добрите ви популистки предизборни намерения, автоматически се изправят пред провал, при това – пълен.

Друг хипотетичен казус със същите две  възрастни пенсионерки. На масата със скъпите сладоледи, те се отпускат и се връщат в спомените си за 10 ноември 1989 година, когато след дълго трупаното мълчание през годините на тоталитарния режим, най-сетне са се престрашили да обявят открито, че се гордеят с демократичните промени и затова са излизали, заедно с цялата  си фамилия, на площада за да  скандират с пълно гърло лозунги като „Гласност, кислород, салам!”, „Не правешка, а правова държава“, „Хей, буркан ти роден наш“ или „ Дворците на БКП да станат болници и училища”.

Дали, обаче, тези въодушевяващи навремето лозунги случайно се връщат в спомените на двете възрастни женици днес, когато съдържанието и посланията в тях са все още актуални в иначе европейска България? И това ли, всъщност, е резултата от всички онези безбройни изборно-популистки  обещания, давани на българите през изминалите повече от 3 десетилетия? Наистина ли днес хората могат да бъдат лъгани толкова лесно, колкото през всичките тези години? Получава се така, че след 34 години демокрация и опити за изграждане на нова, различна от комунистическата система, въпросните две български пенсионерки  и стотиците хиляди като тях, имат правото да се запитат риторично: „Да, тогава наистина им позволихме да ни лъжат, но защо отново и днес ?“.

Впрочем в наши дни популистите масово защитават тезата, че на света няма нищо по-важно от святата демократична възможност да избираш свободно, при това да подкрепиш повече от една партийна или обществена кандидатура, както и че трябва да застанеш пред урната или машината за гласуване въпреки смътното усещане, че всъщност няма кого и за какво да избереш, както и убеждението, че все пак не съществува нито една политическа формация, която да е чисто бяла като гълъб и въобще да удовлетворява твоите лични ценности, разбирания и идеали.

Всичко изглежда идеално в представите на политиците-популисти, само дето те ловко пропускат баналния вариант, че независимо от многобройните партии, техните политически оферти/програми/ в повечето случаи  са почти едни и същи, като евентуално се различават единствено в ключовия популистки проблем за на ДДС за хотелиерите и ресторантьорите, например.

Е, и какво правим при това положение ? Най-логичното е  да си кажем отново едно „Наздраве“ за „славните“ времена преди 1989-та. Или да потърсим разумен отговор на въпроса защо, в крайна сметка, все пак трябва да се ходи на избори?

Отговорът не е труден. Единствено защото ако нещата в една крехка и нестабилна демокрация като българската отново тръгнат назад и станат много зле, каквато вероятност реално  съществува уви, твърде възможно е да се върнат и „прекрасните“ времена от онова минало, за което комунистическите носталгици горко ридаят и днес, сиреч времената с една единствена възможност за избор.

Затова в крайна сметка  добрата новина е, че днес всеки може да гласува за когото си ще  и както си иска ! Но не гласувайте моля, за популистите! Те със сигурност отдавна ви лъжат както в играта „тука има, тука няма“, в която печелят само ловките пръсти и познатата до болка измама.

Г. Папакочев

8 октомври 2023 г.

Напоследък българските медии  масово  говорят за спасени, загубени, провалени, погубени или отнети  човешки „животи“. Погрешно, разбира се. Не само защото животът е единствен и неповторим, поради което в българския език не съществува множествено число на това съществително, но и защото, по думите известния литератор и преводач проф. Александър Шурбанов „в ежедневното боравене с въпросното понятие стойността на живота незабелязано се е обезценила. А това вече е нещо много по-значително и тревожно от обикновен проблем на езикова употреба“.

Значението на живота. Стойността на живота. Цената на живота. За жалост в наши дни тези понятия се намират в галопираща смислова инфлация, а най-важната биологическа категория в човешкото съществуване, живота, девалвира драматично. Примери в България и по света – колкото щеш! При това един от друг по страховити, по-цинични и по-брутални.

Какво, всъщност, представлява разкритата наскоро престъпна схема, този път на лекари и медицински работници, за източване на НЗОК с фалшива документация за помощни средства за хора с увреждания и специфични здравни потребности? Цинично мародерство, откровен грабеж от безпомощни хора, или пълно пренебрежение към човешкото достойнство и в крайна сметка към човешкия живот? Ха, де?

Понятието живот, обаче, е най-профанизирано  по българските пътища. От началото на годината до края на юли  по данни на МВР, са станали близо 3800 жестоки катастрофи/ записвани евфимистично в полицейската статистика като ТПТП /Тежки пътно-транспортни произшествия/, при които са убити/ да, именно убити, а не загинали!/ 281 човека и които фигурират под нищо не значещото определение  „участници в движението“. Как така живи, здрави човешки същества, имали нещастието да попаднат в прицела на пияни надрусани шофьори, на самозабравили се притежатели на мощни автомобили или на преживяващи се като състезатели от „Формула 1“ безумци зад кормилото, си отиват от този свят хей така, само за миг, смачкани от металните четриколки на смъртта? Ами така, просто хей така! Както си отиде мърцина тези дни 15 –годишния ученик, пометен на пешеходна пътека в центъра на София от пиян безумец, пришпорил в тъмното скъпия си автомобил.

Впрочем, най-бруталния израз за тотално пренебрежение към човешкото съществуване се предлага от войната. Забележете, например, с какви фрази въздейства военно-политическата пропаганда, когато отразява агресията на Русия срещу Украйна –  „месомелачка“, „клане“, „кървава баня“, при това не само на едната, но и на другата воюваща държава. Вижте видео кадрите в социалните мрежи и по големите световни телевизии, на които при поредната бомбардировка от окопите и укритията  на нападатели и защитници хвърчат тела, ръце, крака на войници, а от поразените жилищни сгради, детски площадки и дори пазари, извличат телата на невинни хора, деца, жени, старци, чийто живот също е прекъснат, хей така, с едно натискане на копче и от съответния изстрелян снаряд, ракета или дрон! Просто най-ужасното във  всеки военен конфликт, независимо какъв е той, е че в него човешкият живот няма никаква стойност.

И как ще има стойност, когато в една днешна държава- агресор, официалната  пропагандата проповядва/ цитирам по памет/, че „да умреш от водка е истински позор, докато да загинеш  на фронта в Донбас е патриотична чест и гордост“ / по думите на Андрей Колесников, социолог от фонда Карнеги в Москва/? Или, когато си принуден да се главиш като като руски наемен убиец-смъртник в Украйна, единствено за да подпомогнеш финансово своето семейство и близки в безпросветната  руска „глубинка“? Или да пуснеш от затворите на свобода закоравели осъдени убийци за да ги пратиш да продължат да убиват, но този път във военни униформи в окупираните от Русия територии?  Така става ясно каква е представата за човешкия живот в тоталитарни държави с имперски амбиции и колко обезценени копейки, всъщност, струва той.

Това ли искаме да се случи и с нас, българите, които уж вече живеем в европейска държава с евроатлантически ценности? Казвам „уж“, защото скърцащата гемия на българската демокрация отново се опитва да плава на Изток, откъдето никога нищо добро за страната не е идвало. Това обаче е друга тема и повод за други размисли.

Или както проповядва Сидхарта Гаутама Буда: “Това, което сме днес е резултат от нашите мисли вчера, а днешните ни мисли градят нашия утрешен живот. Животът е творение на нашия ум“.

Г. Папакочев,

11 септември 2023 г.

“Георги Марков беше убит по заповед на Тодор Живков, лидерът на Българската Комунистическа Партия по онова време. Той помоли съветските си приятели да му помогнат като предоставят техническа помощ. Тоест – българските служби извършиха престъплението, а съветските осигуриха някои средства за неговото извършване. В случая – осигуриха отровата.” – Олег Калугин, директор на съветското контраразузнаване, който сега живее в САЩ и не се е връщал в Русия от 1955 г. , интервю по Дарик Радио от 26 юли 2008 г./

ОТ ЛИЧНИЯ ФОТОАРХИВ: Трима български президенти на откриването на паметника на Георги Марков, писател дисидент, убит в Лондон от агенти на комунистическите тайни служби на 7 септември 1987 г. Сред президентите е и вдовицата на писателя Анабел.

София, 11 ноември 2014 г.

02 август 2023 г.

Г. Папакочев

Вероятно България е единствената държава в Европа, която може да си позволи нейна държавна радио медия, субсидирана и толерирана чрез бюджета в кризата, да излъчва откровена манипулативна пропаганда в полза на чужда държава и срещу европейските и евроатлантически ангажименти на страната. Ефирният съботен / 12.20 ч. по Хоризонт на БНР  на 2 септември 2023 г./ факт е актуален, абсурден и недопустим от всяка – законова, етична, професионална и дори политическа, гледна точка. Подобна програмна радиопрактика въобще не е  проява на медиен плурализъм и представяне на  „различни гледни точки“, а даване трибуна в националния ефир за изразяване на точно програмирани руски опорни точки чрез подбора на събеседници, селекцията на телефонните обаждания и излъчваните анализи на уж обективни постоянни „коментатори“. Това е срамно и недопустимо явление в българския национален радиоефир, което е крайно време да бъде преустановено! В противен случай въпросният „ефир“ се превръща в нещо като проводник на посланията на Путин по “Радио России”, “Маяк” и “Вести-ФМ” или в миналото на Joseph Goebbels, който вещае “Der Rundfunk geh?rt uns!”. Всъщност, чуват ли институциите в България и най-вече СЕМ всичко това? И какво от това, че със сигурност го чуват? Ха, де

ФБ- 28 август 2023 г.

Ако някои авторски предавания по “Хоризонт” на БНР преминат изцяло в режима на „подкасти“ в YouTube   и Telegram, например,  а не излъчването им на живо в ефир / „12+3“, „Политически некоректно” и други/, това вероятно  би повдигнало рейтинга на националната информационна радио програма и доверието на слушателите. Фактът, че „12+3“  например, е авторско предаване и той  едва ли подлежи на съмнение, но двама от неговите трима водещи редовно го превръщат в личен пропаганден ефир, въпреки че аудиторията очаква в този, все още слушан отрязък, да чуе балансирани и безпристрастни оценки за актуалните събития от деня, съответстващи на профила и характера на “Хоризонт”.  Нещо, което не се получава при споменатите двама от тримата титулярни водещи на предаването. Това е така, с каква цел? В крайна снемка допустима ли е пропаганда по Хоризонт на БНР? Ха, де?