24 декември 2018 г. Преди време чух духовник да казва, че всъщност Бог е несправедлив. Полазиха ме тръпки и веднага се запитах –  как така не е справедлив, щом като той е най-висшата сила, към която се обръщаме за помощ при тежко изпитание или за благодарност при успех или щастие?

Хилядолетия вече ние, хората, си задаваме въпроса каква ще е Божията воля когато се сблъскаме с някакво предизвикателство в нашето човешко битие? Всъщност през вековете тъкмо този въпрос е бил не само същина на богословските спорове, но и най-често е бил използван като повод за войни, за гонения на друговерците, за изгаряне на клади или освобождаване на Светите земи. Днес ние човеците, обикновено благодарим за добрата Божия воля и молим всемогъщия да бди над нас.

И все пак как Всемогъщият разпределя и раздава тази своя воля? Върху едни хора той  изсипва с пълни  шепи ум, красота, чар, талант, обгръща ги със златно покривало от глава до пети, дарява ги с добър живот.

А от други отнема всичко. Не става дума непременно за бездомниците и бедните, които се прехранват от кофите за боклук, макар, че когато срещнем такива люде, понякога в дъното на нашето съзнание присветва една червена лампичка, която ни кара да се запитваме: „Наистина ли този злочестен човек е бил толкова без късмет, за да се озове на самото дъно“ ? След което вероятно си казваме: „Да, животът е много крехко нещо и границата между успеха и провала в него често е незабележима. Затова и  ние човеците цял живот се опитваме да укрепим тази условна граница срещу изпитанията, които битието ни поднася.

И така се изправяме пред въпроса за съдбата, онази висша сила, която предопределя нашия живот, онова стечение на обстоятелствата, което не зависи от човешката воля. Някои провиждат в съдбата  всемогъщия Бог, който като светлина ни води по неведомите пътища на живота.  Други са убедени, че всевишният държи всичко в своите ръце и единствен решава какво и как ще се случи в бъдеще с нас. Има дори и  хора, които смятат, че Бог притежава чувство за ирония, щом е внушил формулираната афористично от Петър Дънов мисъл: „Помогни си сам за да ти помогне и Господ“.

Всъщност онова, което ние, човеците очакваме , е справедливост. Къде обаче да я търсим тази справедливост? Когато човешките закони ни обърнат гръб, тутакси се обръщаме към Божията справедливост. А ако и тя действително липсва, тогава какво ни остава?

Обикновено ние хората, подсъзнателно се опитваме да постигнем някаква вътрешна договореност с Бога. Ако не го гневя, си казваме, ще бъда опростен, след което формулираме личните си желания и мечти. А те могат да бъдат среща голямата любов, спечелването на достатъчно пари, създаването на голямо семейство или намирането на добра работа. Без изключение обаче, всички си пожелаваме основното – здраве, защото то е най-голямото благо на живота. Без здраве всичко останало става безсмислено.

Затова, ако съществува несправедливост, тя едва ли е Божия! Несправедлив по-скоро е животът. Тъкмо той щедро раздава всичко на някои, той превръща други в просяци, той се присмива с ирония  на трети. Затова единственото успокоение  вероятно е в приписваната мисъл на Питагор, че „Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и малко горчиви сълзи“.

09 май 2018 г

Днес през Червения площад в Москва ще преминат 12 хиляди човека и 120 единици военна техника, сред която най-новите образци оръжие. Всички те ще участват в поредния грандиозен, според официалните съобщения, военен парад. На 9 май Русия отбелязва своя „Ден на победата“ в  личната си  „Велика отечествена война“, приключила  през 1945 г.

За това  събитие се говори трудно, особено 73 години по-късно. Въпреки всичко, заради  паметта на милионите човешки същества, изгорели в пожарищата на  Втората световна, такова говорене е знак на почит. То е и важно за онези, които  не помнят, а и не искат да знаят нищо от фактологията и измеренията на тази колосална човешка трагедия.  Затова истината за миналото има значение и днес, особено когато в Москва отново и отново плющят червени знамена сред  грохота на военната техника и чаткането на солдатските чизми по паважа. Защото тъкмо на 9 май, еуфоричната в своята „победомания“ Русия е склонна упорито да забравя редица исторически факти

Неудобните свидетелства

Днес Русия със сигурност  ще забрави, че войната срещу хитлеристка Германия далеч не е била нейна собствена „Отечествена война“, а още  по-малко „Велика“, както помпозно я е нарекъл генералисимуса Сталин. Просто повечето днешни руснаци ще пропуснат да си спомнят, че въпросната война всъщност е била „Световна“, както и втора поред през драматичния 20-ти век. Война, в която срещу националсоциализма и фашизма са воюавли над 40 държави, глобален титаничен сблъсък, от който тогавашният Съветски съюз едва ли щеше да излезе победител без помощта и подкрепата на своите  мощни съюзници Великобритания и САЩ. За пореден път днес Русия  също удобно ще забрави, че не тя, а  Великобритани и Франция първи обяват война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението му над Полша. Русия доста гузно ще пропусне и други показателни факти. Като например, че в навечерието на световния конфликт  Сталин също е анексирал част от Полша, окупирал е трите  балтийските държави,  а на 30 ноември през същата 1939-та, е нахлул и в съседна Финландия, която все пак е успяла да го отблъсне.

„Товарищ, товарищ! В труде и в бою…“

Русия днес едва ли ще си спомни, че чак до съдбовното нападение на Хитлер срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 година, нейният  параноичен тиранин Джугашвили-Сталин всъщност  е  най-близкия „геносе-товарищ“ в партийното строителство на нацистите и е изнасял за военната им промишленост огромни количества стратегически важни суровини – натоварените влакове пътуват за Германия дори дни след нахлуването на нацистите в Съветския съюз.  Руснаците  днес едва ли ще си спомнят, а още по-малко  ще се замислият, защо до самото навечерие на войната общите символи на  СССР и нацистката държава са били важен  общ елемент в паралелната партийна пропаганда на двете държави. И в крайна сметка защо, а и как така,  наричащата себе си най-демократична и човеколюбива „Люлка на световния комунизъм“ е пожертвала без да й мигне окото живота на над 25 милиона свои граждани при съотношение 1:7 в полза на загиналите нацисти ?

Срамът на победителя

Естествено, Русия днес ще забрави не само  чуждестранните антифашисти, сражавали се на нейна страна, но и собствените си невръстни младежи, които директно от училищната скамейка са били изпращани да  воюват „За родину, за Сталина“  с по една единствена стара пушка на двама или трима човека. Момчетата просто тичали невоъоръжени под куршумите, докато някой не паднел  убит, за да грабнат негова пушка. Русия трудно ще си спомни и зверставата, извършвани от нейни войници при окупацията на Източна Европа, в това число и на България. Да не говорим за победената вече Германия и столицата Берлин – изнасилвания, безразборни убийства и грабежи на цивилното население.

Покаяние?

И все пак защо на  9 май  Русия  и нейните сегашни фанатични следовници изпадат в амнезия през този ден, а и не само през него?

Отговорът не е сложен.  В продължение на десетилетия руснаците, а с тях и ние, източноевропейците от бившия „соцлагер“, съзнателно бяхме лъгани за войната с пропагандни митове и откровени исторически измами. Тъкмо затова руснаците и днес предпочитат да не си спомнят за  неудобните факти и събития.  А покаянието и осъзнатата вина могат действително да се окажат най-прекия път към Храма, както им посочи в своя прекрасен филм от  1984 г грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе.

Не празник, а траурен ден

И още нещо. На 9 май намаляващите по биологически причини действителни съветски участници във Втората световна война никога не танцуват, не крещят  от радост и не се  усмихват на този ден. Скупчени край братските могили те обикновено си припомнят лицата и последните думи на своите загинали другари. Затова истинските ветерани много рядко застават пред микрофоните и камерите на медийната пропаганда, а когато все пак решат да кажат нещо, трудно намират думи за да опишат касапницата. Просто и днес, както и в тоталитарното минало, те се страхуват да разкажат истината за тази война, истина която  премълчават вече цели 73 години. Вместо това предпочитат да  стоят мълчаливо един до друг, с чаша водка и парче черен хляб в ръката, потънали в спомени. И то по-далеч от шумната бутафория на издокараните във военни униформи млади хора,  които никога през живота си не са помирисвали барут и кръв, но бият здраво крак върху паважа.

Всъщност днешна Русия забравя най-важното. 9 май не е празник  на младите, а траурен ден за онези малцина останали ветерани, които наистина са оцелели в огъня на войната. Траурен ден за хората, чиито старчески души продължават да крият скръбта и неизменната мъка.

19 март 2018 г.

На пръв поглед в политическата система на днешна Русия съществуват институции, които наподобяват на техните демократични аналози. Подобно  сходство обаче, е само привидност. Институцията „Президент на Русия“  е ярък пример за такова разминаване. Просто руският президент, освен че е държавен глава според класическото възприемане на тази длъжност, по силата на руската конституция той има правомощията на абсолютен  управник на страната.  Както стана ясно след вчерашните президентски избори, през последното столетие съветската държава, а по късно Руската федерация, освен от Путин, са били управлявани най-дълго от Йосиф Сталин. Последствията от деспотичният абсолютизъм на „генералисимуса“  и днес продължават да предизвикват леден ужас  и се измерват единствено с 20-те милиона избити и репресирани невинни човешки същества през десетилетията  на неговия режим.

Програмата  мираж

На вчерашните избори един от първите, застанали пред избирателната урна, беше самият Путин. След като пусна бюлетината си в зданието на Руската академия на науките в Гагаринския район на Москва, старият-нов президент на страната заяви пред журналисти: „Уверен съм в правилността на програмата, която предлагам за развитие на страната.“. Цялата работа обаче е в това, че такава предизборна програма просто липсва. Няма я нито в изявленията на самия Путин, нито на официалната уеб-страница на Руския президент. В един от малкото предизборни клипове в YouTube, обаче гърми лозунгът: „Силен президент, силна Русия“ /Сильный президент- сильная Россия!“. Затова е твърде възможно Владимир Владимирович да е имал предвид тъкмо този предизборен лозунг, когато е споменал пред журналистите за своята несъществуваща „програма за развитие на страната“.

Всъщност…

Вчера Путин беше преизбран за четвърти път за президент на Русия, при това със зашеметяваща и непостижима за днешните демократични представи електорална подкрепа. Това явление със сигурност има своите обяснения, но то едва ли е най-важното, особено когато дори и ние в България все още помним с какви резултати биваха „преизбирани“ машинално  Живков и БКП начело на държавата. По-любопитното е друго и то кара мнозина руски и чуждестранни политолози да си блъскат главите над енигмата какво ще се случи в Русия  през 2024 година, когато по силата на действащата руска Конституция Путин вече няма да може да се кандидатира за президент?

Това, всъщност е ключовата загадка. А дотогава – кой знае какво може да хрумне в главата на преизбрания с огромно мнозинство абсолютен владетел на страната? Нищо чудно Владимир Владимирович да потърси пример и вдъхновение от съседен Китай, където отскоро президентският пост стана пожизнен. Или да измисли нещо, което да е хем по „императорски“  руско, хем по „сталински“ твърдо , за безкомпромисно упражняване на властта?

Наистина, казва ли ти някой нещо определено днес и сега? Не, за жалост. Единствено само от Изток  продължава да звънти  известното и примиренческо : „Ще поживеем, ще видим…“

25 декември /Коледа/ 2017 г.

Звездата над Витлеем, един от най-загадъчните символи на Христовото Рождество, се е появила преди две хиляди години. Тя е сочела пътя на тримата влъхви до мястото на новородения Исус. Небесното знамение винаги е присъствало в църковните фрески, иконите, коледните елхи, поздравителните картички, филмите с библейски сюжети и в рекламите, естествено.

Обаче…

Първоначално Витлеемската звезда е била изобразявана с шест и повече лъчи. След 1917 до  1989 година лъчите й неизменно бяха пет.  В наши дни най-масово тя свети само с четири лъча. Защо?

Да, Исус е бил евреин. Затова съвсем естествено е първоначалната Витлеемската звезда да бъде шестоъгълна и да напомня на Звездата на Давид /в наше време/. Някои са я наричали и Звезда създателка, защото Господ е създал света за 6 дни. По-късно през вековете ореолът на знамението нараства на 8 лъча, които символизират рождения  ден на Дева Мария на 8 септември, а и  нейното непорочно зачатие, което се отбелязва на 8 декември. След това лъчите вече стават 12, в чест на 12-те Апостоли и 12-те еврейски племена на Израел. Броят на лъчите обаче продължава да расте – звезда с 14 лъча се превръща в  символ на църквата Рождество Христово във Витлеем.

Червената петолъчка

В годините на комунизма „Витлеемската“ или „Коледната“ звезда вече са подменени задължително от Новогодишната „звезда“ на Дед Мороз, която задължително следва да бъде с пет лъча.  Обяснимо защо. Просто за да се идентифицира със знака на комунистическото движение, който символизира петте континента на земята и т.нар. „международна солидарност“. Всъщност, новосъздадената „червена петолъчка“ е стар военен символ, който  от 20-те години на миналия век започва да  фигурира върху съветските флагове и гербове, както и по официалните символи на останалите комунистически държави, в това число и на България след 1944 година

Шоколадовата звезда

Редукцията на Витлеемския знак обаче продължава. В наши дни Звездата вече е с четири лъча. Някои  я „Рождественска звезда“ по рождението на Христос. Обикновено единият й лъч сочи надолу към пещерата, в която се е родил младенецът. Лъчите следва да напомнят и  за кръста. Естествено, това е и звездата Орион, изобразявана  най-често е върху син фон. И може да се види върху опаковките на най-известните марки шоколади и сладкиши

Насладата и още нещо

Както се оказва, астралният символ на Христовото Рождество през хилядолетията е имал различно битие. И то както и  за местните български географски ширини, е било в зависимо от това дали сме вярвали в Христовата любов и неговото спасение, или в червената звезда на комунистическия интернационализъм. Днес, както става „рекламно“ ясно, изглежда продължаваме да предпочитаме  насладата и неясните „шоколадовите удоволствия, вместо вместо автентичната вяра. Сиреч  сладките вкуснотии за стомаха, вероятно.

И все пак, дали наистина „шоколадената“ Витлеемска звезда е по-добра от онази, автентичната еврейска? Ха, де…?

Всъщност едва ли има някакво значение колко са лъчите на Коледната звезда. Просто защото нейната основна цел е да ни припомни казаното от Исус Христос: „Аз съм светлината на света, който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота.“ (8:12).

10 ноември 2017 г.

На днешния 10 ноември, но  преди 28 години, нещо в живота на българина действително се промени. За броени дни след рухването на авторитарния режим хората започнаха да осъзнават, че вече могат да мислят на воля и да говорят открито, сами да вземат решения свързани със собствената си личност, да правят планове за своето бъдеще, различно от „благоденствието“ в  развития социализъм или налудничавия комунизъм. На този ден през 1989-та в лепкавата миризма на тоталитарния  разпад започваше да се усеща озона на свободата.

Свободата… Днес все по-рядко се замисляме за тази основна човешка ценност. С течение на годините започнахме да я приемаме за даденост, каквато са слънцето и водата, въздухът и небето. В наши дни вече през ум не ни минава, че свободата всъщност не е естествена и природна даденост. Както и че  в условията на демократична среда е нужно постоянно да се грижим за своята свобода. Защото правото да мислим и постъпваме  в съответствие със собствената си воля, да действаме безпрепятствено според желанията и съвестта си, винаги може да ни бъде отнето. Просто неприлично бързо свободата може да ни бъде отнета, ако не я пазим и защитаваме.

Червените байраци и техния „Изгубен рай“

Това са го знаели големите исторически личности, знаели са го нашите предци и родители, знаем го и ние, които още помним времената преди 1989-та.  Нищо, че три десетилетия по-късно понякога се връщаме към битието си в тоталитарните години с насмешка и дори известна носталгия – все пак човек не може да зачеркне напълно част от своя живот, нали? Важното е, че не са забравени поразиите и травмите, причинени  от половинвековното еднолично управление на партия, чиито следовници и днес наричат народа си „дебилен“ и неприкрито мечтаят да си върнат отново своя „Изгубен рай“ с червените байраци, каскетите и кожените ботуши.

Всъщност през въпросните години битието беше много по-семпло. Когато някой те води вързан „на каишка“ и те мъкне накъдето той, сиреч Партията, пожелае, когато си живял от подаянията на уж общото социалистическо разпределение и си се радвал като хлапак, че в магазина са „пуснали“ банани или съветски телевизори. Тогава няма да е  никак чудно и днес да се усъмниш: „Ама, тогава май беше по-добре, а?“. Действително, през тези години животът беше по-елементарен и по своему сиромашки безгрижен, но когато оградите рухнаха, всичко бързо се промени. Гражданинът се превърна в ранимо същество, защото вече трябваше да се сблъсква с  непознати дотогава дилеми. Налагаше се да взема собствени решения и, което е по-отговорното, да носи последствията от тях. Вярно, след рухването на комунизма имаше хора, които навлязоха с летящ старт в новата обстановка и продължиха да ограбват обществото така, както го бяха правили и преди.  Но е вярно също, че от 1989-та насам „тънката“ разлика между тоталитаризма и демокрацията за мнозина започна да изчезва, а демокрацията и свободата постепенно  трансформираха в естествена даденост.

За Фукуяма и свободите

И ако ние днес вече сме свикнали с тях, положението в света е доста по-различно. Да вземем свободата на вероизповедание, например. Според изследване на американската агенция „Pew Research Center“  от 2014 година, три четвърти от хората на земята живеят в държави, в които религиознните свободи са  силно ограничени, а само през сегашната 2017 година броят на тези държави е нараснал с 12 процента. Вижте новините от чужбина и тези данни въобще няма да ви изненадат! Бирма, Северна Корея, Ирак, Сирия…нужно ли е да се продължава нататък? А това е една отнай- важните човешки свободи, ако сме забравили!

Друго,  да вземем годишните индекси за „Икономическата свобода по света“, които  се изготвят поотделно от канадския институт „Фрейзър“ и от американската фондация „Херитидж“ и вестник „Уолстриит джърнъл“. В тях ключови съставки на икономическата свобода са личният избор, доброволната размяна, неограниченото право да се конкурираш, защитата на личността и на собствеността. Данните сочат, че в световен, да не говорим в български мащаб, тази свобода се увеличава бавно, а пропастта между развитите и развиващите се държави продължава да е огромна. Дори повече. През 1992 година американският социолог и политолог Франсис Фукуяма обяви в своя труд „Краят на историята и последният човек“, че след падането на Желязната завеса историята вече е приключила. Днес самият автор вече призна, че това далеч не е така.

Статистиката сочи също, че в страните смятани за напълно демократични, живее едва около 11 на сто от световното население. Тогава ? Дали с всичките й икономически трудности, проблеми с корупцията, политически разногласия и непрестанни скандали, европейска България е наистина демократична и свободна държава? Отговорът определено е „Да“, страната ни принадлежи към групата свободни и  демократични държави. Българската демокрация  е далеч от идеалната, но нека  помислим за онези хора, за които дори българската демокрация и свобода е все още обикновена далечна мечта?

Уязвимата и  безценна свобода

Затова не трябва да свикваме със свободата като с естествена даденост. Тя просто е дар, който трябва да бъде съхраняван и защитаван, при това постоянно и навсякъде.  Нека да не си правим илюзията: нашият  посткомунистически свят все още е изправен пред риска от връщане на тоталитаризма и този риск е постоянен. И въобще не е задължително тази опасност да има чертите на отречената архаична комунистическа диктатура. Нима религиозния фанатизъм, екстремния национализъм, наркоманиите, хазарта и куп други зависимости не са своеобразен тоталитарен натиск върху отделната личност или  определени групи от хора? Нима пред очите ни в самата България  не се правят опити за реставриране на някои тоталитарни практики в обществения живот, политиката, медиите, свободното предприемачество, бизнеса?

Затова нека да знаем, че свободата всъщност не е това, което днес възприемаме естествено както въздуха, слънцето или водата. Просто тя не е била, не е, и никога няма да  бъде пренебрежима естествена даденост. Важното е никога да не забравяме това. И да си го припомняме по-често.