Сн.Тодор Славчев

06 ноември 2017 г.

Трескавата подготовка за отбелязване на 100-годишнината от т.нар. ВОСР /“Велика октомврийска социалистическа революция“/ в България едва ли изненада някого. Тя е неизменен ритуал от цикличния политически амок, в който през този сезон традиционно изпадат местните русофили. Този път обаче изглежда плановете им за мероприятията около кръглия юбилей могат да  засенчат дори празненствата в самата Русия. Само дни след като като печално известен радио-пропагандист прочете в ефир, че през 1917 година Ленин и партията му били застанали начело на събитие, определило историята на 20-ти век ,  защото не само той успял да вземе властта, но  и да я задържали напук на всички прогнози, в еуфорията побърза се включи и най-старото висше учебно заведение в България. По-точно неговата общност “via evrasia”, която  съобщи, че възнамерявала да се съсредоточава научно не само върху  „сблъсъка между империите и идеологиите от 1917 година до днес“, но най-вече на „битката на лявата болшевишка идеология с либералната идеология на руските дворяни“.

Синдромът „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ и „Мелор“

Във всичко това едва ли щеше да има нещо изненадващо, ако превъзбудените адепти на „Великия октомври“  не бяха забравили, че в наши дни историческите митовете отдавна не са желязна догма, а истината, която бавно, но  все пак излиза наяве, въобще не е повод за арести и репресии с клеймо „антисъветчик“. Затова в навечерието на „Червения октомври“ си струва да бъдат припомнени историко-пропагандни клишета за „ВОСР“ и страданията, които това събитие причини на част от човечеството. И то не само на родените след 1989-та млади хора, но и на онези онеправдани от родителите си индивиди, които продължават да носят имената „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ или „Мелор“/ от “Маркс, Енгелс, Ленин, Октомврийска революция”/.

Оперението на голямата измама

Както е известно „Великата октомврийска социалистическа революция“  въобще не е велика, нито е октомврийска, най-малкото е социалистическа и в крайна сметка дори не е революция. Клишето „велика“ е обикновен пропаганден етикет, а събитието се е разиграло не през октомври, а  през ноември според тогавашния руски църковен календар.  Освен това въобще не става въпрос за  революция, а банален държавен преврат, при това точно такъв, какъвто през 1944 година е  извършен и в България. Затова партийните  пропагандисти на БКП/БСП продължават да го определят като „революция“, но с патетичното обяснение, че тя била „деветосептемврийска“. Казано по християнски, в битката със злото през 1917  и 1944 година е победило  по-голямото зло, чиято голяма жертва /да отбележим това!/, се е оказала ни повече, ни по-малко, човешка свобода! На върха на някогашната руска империя се окопава незначителна група леви фанатици, наричащи себе си болшевики, чийто терор и  диктатура през следващите десетилетия  причиняват смъртта на десетки милиони човешки същества и съсипват живота на други милиони, хвърлени по затвори, каторги и трудови лагери. Подобен е случаят  и в България, където следвоенния хаос и съветската окупация изтласкват на върха на държавата малцинство следовници на Москва, които вече наричат себе си „комунисти“.

Всъщност руският болшевишки преврат от 1917 г. поставя началото на мрачно столетие в човешката история, увредено тежко от комунистическата /популярна и като „марксистко-ленинска“/ идеология и от нейната утопична илюзия, че един ден разпределението щяло да бъде „ Oт всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“. Тъкмо тази фантазия илюстрира точно наивно-идеалистическата представа на „другарите“ как щял да  изглежда финала на техния абсурден обществен експеримент.

Теория и практика на грабежа

Преди този триумфален финал обаче, съветските „Деца на Октомври“  и техните безмозъчни български следовници, предвиждаха да преведат народите си през две уникални фази. Първо трябваше със сила да се установи пълната „диктатура на пролетариата“, а след това да започне   „изграждането на социализЪма“. Поради непреодолимите трудности около постигането на двете цели, през 80-те години на миналия век втория етап беше отложен за неопределено бъдеще поради нуждата от построяване на „развития социализъм“. След преодоляването на тези фази, доктрината обещаваше на населението да се озове в т.нар. “безкласово общество“ и скоро след това, през някакво прекрасно слънчево утро, да се събуди в нирваната, наречена „комунизъм“. Естествено до това „единение с идеала“, внушавано  от фанатиците на  болшевишкия преврат в Русия, както и от българските Георгидимитровци, Вълкочервенковци и Тодорживковци, нямаше как да се стигне. Прави впечатлени, обаче, че през всичките десетилетия на този циничен обществен експеримент, тези „титани на мисълта и делото“ не говореха за нищо друго, освен за смазване на опозицията, за непримирима борба с „класовия враг“ и „вражеските елементи“. Зад цялата тяхна  революционна риторика всъщност се криеше само едно единствено намерение  – да „експроприират“. Сиреч да заграбят и национализират  дори и трохите на останалата частна  собственост. Неслучайно ключовата мантра на марксистко-ленинско-сталинската теория  беше, че „Средствата за производство принадлежат на цялото общество“, сиреч на болшевишката/комунистическа партия.

Да ограбиш на „босия цървулите“

И друго. Още в първите дни  след  25 октомври  1917-та  в Русия,  а и след 9 септември  1944-та в България, започва така наречения „Червен терор“ с поголовното ликвидиране на класовия враг, последвано от трескава национализация на неговите фабрики, заводи, машини, земеделска земя, на одържавяване на дребните работилници, дюкянчета, та дори на кварталните кръчми и бръснарничките. Просто частният собственик  следваше да бъде превърнат в пролетарий и работник на комунистическата държава. И за да бъде улеснен максимално този процес, пропагандата отвсякъде облъчваше населението с пророческите заклинания на Маркс и Ленин, че без тази насилствена социалистическа фаза, построяването на комунизма ще се забави, а най-големите негови врагове са кулаците, земевладелците,  фабрикантите, банкерите, частниците  и другите „дребнобуржоазни елементи“, които не желаят доброволно да се разделят със своята собственост и пари.

Изобретателят на  първите концлагери

За да бъде преодоляна  тази съпротива, бащите на комунизма използваха в т.нар. „класова борба“  своите най-свирепи оръжия и методи. Днес малцина знаят, че идейният предводител на болшевиките Ленин, чиято мумия продължава да се съхранява в  Москва, години  преди хитлеровите нацисти е успял да реализира своята идея за трудовите концентрационни лагери. В тях е трябвало да бъдат  изолирани /сиреч ликвидирани/ издънките на „класовия враг“. А това са били оцелелите след 1917 година в Русия  и отказали да емигрират в чужбина представители на руската аристокрация,  интелигенция,   индустриалци, предприемачи, търговци и дребните земеделци. По-късно, при управлението на сатрапа Сталин-Джугашвили, същите тези лагери са  използвани за въдворяване на  предателите,  враговете „с партиен билет“  и на всички други смятани за инакомислещи от тоталитарната съветска империя.  В случая сме свидетели на едно „продължаващо престъпление“, започнало в зората на „Великия Октомври“ и наричано от „другарите“ „изострящата се класова борба“.

Основен инструмент на въпросното „изостряне“ естествено  е бил страхът.  В болшевишките години на терор и  насилие, на духовно, икономическо и почти физическо робство, при липсата  на всякакви свободи и демокрация, пораждането на парализиращ ужас у хората е било ключов метод  за подчиняване на обществото. Отговорностите за прилагането на тази комунистическа инквизиция естествено са били възложени на тайните репресивни служби, предвождани от ВЧК, НКВД и КГБ в Русия, както и на българската ДС десетилетия по-късно. Впрочем, останките от техните разгърнати мрежи на агенти и доносници продължават да действат и днес, но вече сраснали се със системите  на корпоративната олигархия.

Трезорите на злото

Известно е, че тоталитарният комунистически режим по правило изключва правото  на хората да мислят свободно, да имат свои идеи. Индивидът е изцяло подчинен  на диктатурата на колектива и оттам на партията. Човек не може да постъпва така, както смята за добре, той не може да бъде свободен предприемач, да пътува където желае, да решава сам какво да работи, какво да учи, къде иска да живее. Така наречените „воля на народа“ и „обществени нужди“ в тоталитарната държава всъщност са дирижирани от болшевишко-комунистическата партия и от нейните практически несменяеми вождове, титуловани след смъртта си  и като „видни дейци на световното работническо и комунистическо движение“.

Така през годините потискането на  свободата на личността беше придобило чудовищни измерения. Задължително „разпределение за работа“, ограничаване   „жителството“  в големите градове, издаване на разрешителни под формата на „открити листове“ за посещение на определени райони на собствената държава, абсурдни  забрани за пътуване в чужбина, особено на Запад. И всичко това съставляваше  само малка част от „безценната съкровищница“ на болшевишката теория и практика, трупани  в Русия след 1917 година и превърнали се в зловещ тоталитарен „трезор на злото“, от който българските комунисти се надпреварваха да черпят знания и практически опит.

Възпитание по болшевишки

Възпитанието на младите поколения  също не беше забравено. За да се възпроизвеждат идеологически подкованите следовници на „Великия Октомври“,  комунистическото възпитание  трябваше да започва от крехка детска възраст. Свирепите „педагогически“ методи на Макаренко, създател на  първите  трудови колонии за безпризорни деца и непълнолетни престъпници след 1917 година , а през 30-те години на сталинския режим заемащ поста началник на отдел в централата на НКВД, започват да се прилагат масово в дресировката на младото поколение. Децата биват  обработвани идеологически /използваният термин е „оформяни“/ в политическите организации на „чавдарчетата“ /в България/, на пионерите, комсомолците, по-късно във военно обучение на средношколците и задължителната военна служба за момчетата.  Тази каскадна обработка на младите хора е  целяла насаждането  у тях  на дълбока „класова“ омраза към всичко различно от партийното, при това  на чисто национална, расова, духовна и културна основа

„Ленин всегда живой “…

Една от мантрите на комунистическата агитация в България до 89-та години гласеше, че „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“. Парадоксално, но този лозунг изглежда продължава да е актуален и днес.  Дори повече, той много  ловко продължава да се експлоатира от хибридната пропаганда на Москва. Нейните специалисти, които  точно са премерили шапките не толкова на  местните „русофили“, колкото на безмозъчните български  „съветофили“, и сега продължават да им пробутват исторически дивотии като тази, че по време на Втората световна война  българските евреи били спасени от Съветската армия, и други подобни. И то, горкото нашенско „съветофилство“, по традиция им вярва безрезервно.  Точно по начина, по който е вярвало на великите „червени ескадрони“  и е пяло в ОФ-клубовете песента „Ленин всегда живой“. Песен, в която се твърди, че вождът на ВОСР щял да бъде „винаги в мен и в теб“.

16.08.2017

През 1992 година в Гейнсвил, щата Флорида, 60-тина супремасисти /това са бели хора, които вярват в превъзходството на своята раса над всички останали/ организирали поход. Известно е, че в ядрото на въпросното ултрадясно движение са позабравените допреди седмица качулати привърженици на Ку-клукс-клан. Членовете на тази организация, възникнала след премахването на робството в САЩ и даването на права на афроамериканците след края на Гражданската война, носят островърхи качулки и бели мантии за прикритие, а нейните членове отвреме навреме сформират наказателни отряди за сплашване и потискане на чернокожите американски граждани.

Така участничка в похода в Гейнсвил взела на мероприятието и двете си малки деца. Едното от тях се приближило до чернокожия полицай, един от многобройните служители на реда, които контролирали похода и явно било заинтригувано от отражението си в щита на униформения. Тъкмо този момент уловил с фотокамерата репортерът на местния всекидневник Тод Робъртсън и съвсем скоро кадърът обиколил света под заглавието: „Никой не се ражда расист“ и с коментара, че малките деца не осъзнават онова, в което са карани да участват и отговорност за тяхното възпитание и принципи носят техните родители.

Полицаят на снимката се казвал Алън Кемпъл, който по-късно разказва по повод снимката: „Въобще не видях това детенце, просто погледнах надолу за да разбера какво почуква по щита ми. И тогава разбрах, че това е малко момченце облечено в униформата на Ку-клукс-клан, стана ми ясно че е видяло образа си върху щита и е напълно неясно какво се случва около него. Аз бях там, защото така ми заповяда щатската полиция. А то беше там, защото неговите родители са го взели със себе си“, казал Кемпбъл.

Подобни много силни фотокадри обикновено имат огромен отглас сред обществото. Те, обаче освен, че документират точно дадено събитие, съдържат в себе си и сериозен повод за размишления. Особено на фона на събитията в Шарлътсвил от миналата седмица, когато САЩ отново си припомниха за съществуването на Ку-клукс- клан. И за своите отговорности като общество, което само допреди година имаше за президент тъмнокож американец, изкарал след убедително спечелени избори два мандата в Белия дом.

24.07.2017

Георги Папакочев е радиожурналист и носител на званието „фотограф-художник”. Роден на 9 януари 1950 г. в София, завършва Международни отношения във ВИИ „Карл Маркс” и второ висше – журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Като  водещ в Българското национално радио, той е един от създателите на предаването „12 + 3”. От 1993 г. е редактор в радио „Свободна Европа” – София, а от 1995 г. работи за същата медия в Прага. В  продължение на 13 години е бил автор  и  на „Дойче Веле” в София.

Интервю на Румна Стефанова

– Стара ваша мечта е да съберете в албум снимки на баща ви с ликове на известни личности на 20-и век. Успяхте ли да я сбъднете, г-н Папакочев?

– Баща ми остави наследство от хиляди снимки, но няколко стотин от тях са особено ценни. Това са портрети на хора, които са представители на българския културен, музикален, творчески, ако щете и политически елит от годините след Втората световна война до средата на 90-те години. За съжаление все още не съм в състояние да намеря финансиране за един елбум. Просто това е последното, което интересува заможните меценати. А колко добре би било Столична община например сега, около председателството на България на Съвета на Европейския съюз, да раздаде на своите високопоставени участници в събитието  и по един фотоалбум с лица на хората, които са давали европейския и международен  облик на България през този период. Това се практикува навсякъде по света, у нас обаче такива неща няма.

– Казвате, че пред обектива му е заставал и политическият елит на България. Тодор Живков, който според приближените му е бил доста суетен, идвал ли е в ателието?

– Съвсем погрешно комунистите говореха, че навремето баща ми е бил „придворен“, сиреч „царски фотограф“. Нищо подобно не е имало, защото друг голям български творец от фамилията Карастоянови, Бончо Карастоянов, възпитаник на Мюнхенското кино и фото училище, е имал тази чест. Впрочем, през 1953 г.та година властта присъжда на Бончо Карастоянов званието „Лауреат на Димитровска награда“ за операторската му работа по филмите „Утро над родината“, „Под игото“, „Хитър Петър“, та дори и „Бъди щастлива, Ани“. Така или иначе набеденият за „придворен фотограф“ Петър Папакочев тъкмо поради тази причина не можеше по никакъв начин да снима Тодор Живков. Папакочев получи истинското си професионално признание след 1989 година

– Различни портрети през годините на Панчо Владигеров, Филип Кутев, Марин Големинов, Татяна Масалитинова, Катя Попова, Георги Калоянчев…  Какво привличаше тези хора във „Фото Папакочев”?

– Хубавите класически портретни снимки, разбира се, но с много от тези личности баща ми беше и приятел. Заставаха пред обектива му по всякакви поводи – награди, годишнини, творчески успехи, семейни събития. Снимката е исторически документ. Документ, който показва човека такъв, какъвто той иска да остане в паметта на близките си, обществото, почитателите си, а баща ми умееше да прави хората много красиви на снимките. Той успяваше да извади от тях вътрешната им красота, умееше да направи така, че снимките им да радват окото, а не да предизвикват коментари като  – това е снимка за паспорт, колко глупаво изглеждам. Такъв е и смисълът на студийната, ателиарна аналогова фотография, която за съжаление днес почти не съществува вече, тъй като цифровите фотоапарати я изместиха почти изцяло. Така че добрата работа, качеството и чувството за историчност на тези снимки очевидно е карало хората да се връщат в студиото на Папакочев отново и отново.

– Има една много популярна снимка на големия български футболист Георги Аспарухов, оригиналът на която, според градската легенда, бил продаден за 10 000 евро. Това истина ли е?

– Ще ви разкажа  историята. В края на 90-те години феновете на Гунди, за да подпомогнат финансово отбора на „Левски”, организирали някакъв вътрешен търг. Величка, съпругата на футболиста, предоставила оригинала на снимката, който бил купен за споменатата сума от богат колекционер. Това наистина са сериозни пари през 90-те години, но те никога не са стигали до нашето семейство. Аз тогава работех в чужбина и прочетох в български вестник, че е имало такъв търг. Страшно много се изненадах! Но това е комплимент за работата на баща ми. По-любопитна е историята как Гунди попадна в ателието на Папакочев. Баща ми беше голям фен на „Левски”, а семейството на футболиста е било близко с игумена на Бачковския манастир,  когото обаща ми също познаваше. Та той помолил игумена да покани Георги Аспарухов в ателието, за да му направи хубав портрет. Въпросният Гунди обаче се притеснявал и затова „на разузнаване“ била изпратена съпругата му Величка, която след това буквално замъкнала съпруга си при баща ми. И в крайна сметка какво се получи? Десетки фотографи бяха снимали Гунди на игрището, но най-добър остана неговият холивудски ателиерен портрет на Папакочев.

– А каква е историята с потртрета на Емил Димитров, за който навремето се биеха софийските девойки?

– Бащата на Емил, известният „Факира Мити”, беше добър приятел на баща ми.  Правеше му портрети, реклами за представленията и още с първите успешни изяви на Емил,  баща му го доведе в ателието на Папакочев. Резултатът отново е холивудски портрет, който беше отпечатан на обложката на първата дългосвиреща плоча на певеца. „Балкантон”, разбира се, изтри надписа на снимката на Папакочев, защото през тези години беше едва ли не срамота частник да направи симка на толкова популярен естраден певец.

– През 1944 г. баща ви е мобилизиран като  фотограф към Щаба на Първа българска армия. Каква е съдбата на снимките му от този период?

– Баща ми е бил фотограф в Първа българска армия към щаба на генерал Владимир Стойчев. С българската войска той достига до Виена, като през цялото време запечатва с фотокамерата си моменти от бойните действия, от живота на войниците, лобни места на паднали български герои. Демобилизиран, той се връща в София с два чувала  пълни с непроявени фото филми, които Военното министерство му заповядва да предаде изцяло. Филмите, естествено, изчезват. Сега полагам невероятни усилия по косвени признаци да ги издиря във военния архив във Велико Търново. Имам някакво вътрешно усещане, че все пак тези уникални снимки ще бъдат открити. Само трима фотографи са снимали по време на военните действия в края на Втората световна война и един от тях е баща ми. В крайна сметка всичко опира до това, доколко ние, българите, се интересуваме от своята историческа образна памет. Би трябвало военните историци да издирват  тези визуални документи, да ги съхраняват и изучават. Но, както се вижда, те обикновено потъват в някакви архив, най-вероятно непроучени. Това показва едно осъдително отношение към фотографията като исторически документ.

– „Лица от моите фотографски дневници”, „Лица от моята Прага” – това са наименованията на вашите изложби през последните години. Кои са следващите лица, които искате да ни покажете?

– Не се разделям с малкия си цифров фотоапарат и снимам постоянно. Оказва се, че доста мои изображения имат успех в социалните мрежи, защото са актуални и показват неща, които хората обикновено поглеждат, но не виждат… Затова ако някой ден, живот и здраве, почувствам, че има необходимост да покажа тези мои фотохроники в салон, ще се опитам да го направя. Смисълът на фотографията все пак е да бъде видяна от максимално много хора.

10.05.2017 г.

На 9 май държави от бившия Съветски съюз и България в това число, традиционно отбелязаха Деня на победата над хитлеристка Германия. Защо точно София чества този ден и защо по подобие на руснаците местни партийни ентусиасти организираха шествие на „Безсмъртния полк-България“,  е  отделна тема.  Обаче факта, че преди 72 години беше сложен край на  Втората световна война, най-страшният и кръвопролитен  конфликт в историята на човечеството, е безспорен и достоен за уважение.  Седемдесет и две години  не са малък период. Те съставляват времето на един нормален биологически човешки живот, а хората, които помнят и са участвали във различните фази на Втората световна война, за съжаление стремглаво намаляват.  И тъкмо поради това по-младите поколения и най-вече днешните политици, следва да са наясно за причините, довели до това  жестоко събитие, както и защо то не трябва да се повтаря. В случая не става въпрос за известните историко-политически причини, които са известни, а за едни други, за които се говори малко.

Невидимите пламъци

Известно е, че пожарът на военните конфликти много рядко избухва внезапно, изведнъж. Той обикновено започва незабележимо и се разгаря постепенно. Най-лошото обаче е, че когато огънят все още тлее и може лесно да бъде потушен, малцина си дават сметка, че пожарът вече е опасен. За разлика от кръвопролитията  преди сто или хиляда години, Втората световна война е документирана изключително подробно. Затова причините за нейното зараждане, за  кървавия й ход и нейния драматичен и победен финал са пределно ясни, а  поуките от нея са наложителни.

Криза и диктатори

Както знаем, Втората световна война лумва от една икономическа криза и един фанатизиран диктатор. Диктаторите обикновено се появяват в горящите кризи подобно на  птицата Феникс, просто изскачат от техните пламъци.  Затова въпросът днес е можем ли ние хората навреме да предотвратяваме кризите? Икономистите знаят отлично, че това е особено трудна и най-често невъзможна задача. Затова към проблема с диктаторите следва да се подходи другояче – просто  съвременната цивилизована  държава трябва да разполага с такива демократични механизми, с които във времена на икономическа, политическа или социална слабост, да се предотврати появата на диктаторите. Всичко това обаче, е лесно да се каже, но е сложно да се постигне. Защото въпросните диктатори и диктаторчета, се пръкват буквално пред очите на всички ни, в началото никой не ги забелязва  и не се вълнува от тяхната поява.  И когато те се развихрят, обикновено вече е късно.

Все  пак,  може ли да се направи нещо днес?

Отговор на този въпрос дава както историята на военните пожари, така и практиките на за тяхното потушаване с демократични механизми. За бъде успешна тази „огнеборческа“ дейност обаче,  въпросните механизми трябва да са функциониращи, сиреч да работят. За тази цел е нужна стабилна политическа атмосфера в държавата. Как, обаче, тя да бъде създадена?

За да бъдат забелязани на изборната сергия, повечето от младите кандидат- политици първоначално са досадно медийно натрапчиви, готови са да участват във всякакъв вид политически „водевили“ докато постепенно не преминат и към  прилагането на мръсни трикове спрямо опонентите си. Те тайно започват да се следят един друг, да послъгват леко всеки и навсякъде, дори да посягат, сиреч да „отклоняват“ някоя и друга сума към собствения си, официално „партиен“ джоб,  и в крайна сметка да се унижават пред обществото с горещата надеждата да бъдат харесани и припознати като лидери. Те разбира се отричат всичко това, без да си дават сметка, че разумните граждани вече са разбрали за какви „птици“ става дума и че за тях „защитата на демокрацията“ вече се е превърнала в „защита на собствената ми  нивичка“. И накрая, от неизбежните крясъци, заплахи, политически грубости  и разправии, стъпката към насилието става кратка. След което побеждава най-силният, сиреч най-безогледният и арогантен, потенциален диктатор.

А изборите?

Неизбежно се стига и до тях. Всеки нормален човек се надява, че пуска гласа си за партии и дори личности, които все пак не са засегнати от отровната политическа плесен. Как можем да ги открием, обаче? Най-правилно е да се вслушваме в гласовете на онези формации и политици, които предлагат наистина управление с демократични механизми – редовни допитвания до хората и най-вече търсене на лична отговорност от политиците. Така политическата среда може да се прочисти и култивира. След което тази среда може да стане трудна за превземането й от някакъв диктатор, сиреч истински демократична. Среда, в която хората категорично да могат да демонстрират отвращението си от политическата демагогия и корупция, от бързото разпространение на политическата плесен. Това би трябвало да стане на изборите, които следва да изпратят на общественото сметище всички, които се опитват да играят мръсни политически игрички.

 И така  –  решението !

Избираме нови партии, които не са засегнати от тази плесен. Най добре е за такива, които предлагат наистина демократични механизми, като референдуми и лична отговорност на политиците. За да може политическата среда да се прочисти и култивира. За да стане тя наистина демократична и да не може да я превземе някакъв диктатор. Ясно да се покаже отвращението от сегашното положение. И това може да стане по най-различни начини, но най-въздействащо е участието на изборите. А там би следвало всички, които участват в сегашните мръсни политически игрички да бъдат изпратени на сметището на историята.

Потушаването на огъня

В трактата си по военно изкуство „За войната“ германският генерал-майор Карл фон Клаузевиц формулира връзката между войната и политиката с определението: „Войната е продължение на политиката с други средства“.

47  години след края на пожара, наречен „Втора световна война“, може би е време да разберем, че политиката следва да бъде демократично култивирана така, че да не позволява и нейното страховито огнено „продължение“. Затова, когато в пушеците на криза и трудности започне да се очертава фигурата на диктатора, обществото трябва да реагира бързо и категорично. С „пожарогасителите“ на своята демокрация.

06.05.2017

Когато Европа най-сетне започна да се отърсва от крайния национализъм, в България настъпи неговото време. След като Австрия и Холандия казаха “не” на екстремната десница, а Франция със сигурност ще потвърди същото на втория кръг от президентския вот в неделя, новото правителство в София  даде повод на германския „Зюддойче цайтунг“ да отбележи, че „в управлението на България вече има расисти и националисти“. Световните осведомителни агенции също акцентираха върху този факт. В телеграмата си от София Ройтерс посочи, че „Обединените патриоти, които използваха остра анти-мигрантска и анти-турска риторика по време на предизборната кампания, значително приглушиха говоренето си с очакване да намалят тревогите в ЕС, който е изправен пред нарастващата подкрепа за десния популизъм“. АФП също потвърди, че „Обединените патриоти“ афишират проевропейска и пронатовска линия  и са смекчили риториката си срещу ромското и турско малцинство“, но  и отбеляза, че „те остават твърдо против приема на мигранти“ .

Право куме в очите

Нещо  повече. Левият „Световен социалистически уеб сайт“, списван от Международния комитет на Четвъртия интернационал, още в средата на април отчете, че новото българско правителство ще включва и фашистки партии. Авторът Маркъс Залцман написа: „ВМРО, най-голямата организация сред Обединените патриоти, произлиза от военизирана националистическа групировка, която в продължение на десетилетия използва терористични методи за установяването на Велика България, която включва и Македония. „Националният фронт за спасение на България“ също заема откровени фашистки и расистки позиции. През 2011 година той се отдели от „Атака“, която също е  в Обединените патриоти“. По-нататък Залцман посочва, че „Атака“ е открито антисемитска партия, известна с насилническите си провокации срещу мюсюлмани, роми и други малцинства. Нейният лидер Волен Сидеров е убеден отрицател на Холокоста“. В заключение авторът обобщава, че „членката на ЕС България, която ще поеме председателството на Съвета на ЕС през януари 2018 г., ще бъде управлявана от ултра-дясно правителство, чиито членове се придържат към фашизма и фашистките традиции“.

Кафявото „председателство“

Така независимо от „феноменалния успех“, с който германската канцлерка поздрави приятеля си Бойко Борисов по повод третото му избиране за премиер, кабинетът на ГЕРБ и ОП за първи път в най-новата политическа история на страната ще има кафяв оттенък в представите на нейните европейски и световни партньори. От друга страна  не особено високият авторитет на държавата е поставен под допълнителни рискове, особено преди предстоящото й председателство на Съвета на ЕС. Защото  въпреки интензивните ПР-усилия бъде поизгладен имиджа на тримата коалиционни партньори на ГЕРБ, една кратка опреснителна екскурзия назад през последните години бързо ще припомни някои от най-недостойните епизоди от тяхното политическо битие.

Живков, „Дончо“ и „Иван“

В края на ноември 2014  новоизбраният министър на отбраната и вицепремиер, тогава  само лидер на ВМРО Красимир Каракачанов, беше уважил поканата да участва в 15-тия конгрес на антиевропейския Национален фронт на Марин Льо Пен в Лион. Там той  естествено се озовава в обкръжението на фигури от европейската крайна десница като Ханс-Кристиян Щрахе и Хеерт Вилдерс, вече потъващи в политическа забрава както в Австрия, така и в Холандия.  През същата 2014 година Каракачанов, с агентурните си  псевдоними от ДС „Дончо“ и „Иван“, прави важно признание по български тв-канал. От екрана той заявява, че „Малко могат да бъдат като Тодор Живков, като политик“. И допълва, че „ако погледнеш и сравниш Живков с тези, които през последните 25 години управляваха, май сравнението е в негова полза“.

Отровният расизъм

2014 година се оказва твърде показателна и за другия нов вицепремиер и лидер на „Националния фронт за спасение на България“  Валери Симеонов. Мнозина помнят как през декември същата година от трибуната на 43-тия парламент Симеонов обяви, че „Преходът е превърнал ромите от работещи хора, които пращали децата си на училище в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки”. Изказване, което ДПС светкавично определи като „първобитна ксенофобия“, а в протестно писмо до председателя на НС и Главния прокурор БХК посочи, че „до този момент не сме се сблъсквали с подобно отровно расистко, подстрекателско и вулгарно изказване, направено от високата трибуна на Народното събрание“ и настоя за незабавно разграничаване на НС от расисткото заявление на Симеонов.

В разгара  на предизборните акции на негови активисти край българо-турската граница през този март, новият български вицепремиер Симеонов, който вече  отговаря за икономическата и демографската политика, направи следното изявление по телевизията по повод малтретирана възрастна изселничка в Турция, дошла да гласува в родината си: “Тая, пълничката баба, между другото, нямате представа колко нагла беше! Тя е единствената, която нямаше намерение да се върне и си знаеше правата.”

Антисемитът-русофил

Не по-малко знакови са многобройните „геройства“  и на днешния ръководител на ПГ на ОП и лидер на „Атака“ Волен Сидеров. През юни 2014 година, обаче, той присъства, според съобщение на швейцарския вестник „Тагес Анцайгер“ цитирано от българската преса, на тайна среща във Виена между представители на западноевропейски крайнодесни партии и ръководители на руското фундаменталистко евроазийско движение. Темата на дискусиите е : “Спасяване на Европа от либерализма и гей-лобитата”. Най-високопоставените гости на форума  са  главния идеолог на евразийското движение в Русия Александър Дугин и  лидера на Австрийската партия на свободата Хайнц Кристиян Щрахе. Малко преди това, в началото на май същата година, Сидеров се изявява и като естраден изпълнител. На тържествен концерт в НДК той  приглася от сцената на  небезизвестния московски певец Йосиф Кобзон при изпълнение на песента  „Моя страна, моя България“ и накрая, в знак на братска благодарност, демонстративно му целува ръката. Което пък  даде повод на вицепрезидента на Световния еврейски конгрес Емил Кало да констатира през смях в интервю за „Дойче Веле“: „ Беше много весело да се види по телевизията как най-шумният български националист и автор на двете най-известни антисемитски книги, публикувани в България след промените, целува ръка на един евреин по време на предизборната си кампания в София. Имам предвид ръката на “Йоска” Кобзон от Русия, разбира се…”.

Каквото било, било…

Днес всички тези „мили“ фигури  от българската политическа менажерия  вече са в изпълнителната власт – успех, немислим за европейските държави. През планирания пълен мандат на новото правителството те ще са знаковите фигури на българската демокрация, те ще моделират вътрешната и външна политика. И естествено нейния уникален образ като „Страната на победилия национализъм“.